Безсмислие

Колко тъжно е като се замислиш, Луи…

Колко тъжни са хората като се замислиш, Луи…

Живеят ден след ден без да намират особен смисъл. Роботизирано извършват едни и същи дейности ежедневно.

Събуждат се, неотпочинали… пият кафе, пушат цигара, дори не закусват, хващат следващото метро или трамвай и стартират деня кисели. Мрачни, безлични физиономии, дори слънцето не ги стопля.

Толкова са студени, Луи… всяка сутрин. Болезнено студени. Седиш и ги наблюдаваш и не виждаш.. не виждаш искрата, Луи.

Празни са, Луи… дотолкова са загубили себе си в сивотата. Всеки си има проблеми ще кажеш, Луи..

Това ли са ни удобните извинения, Луи?

Винаги нещо ни тревожи и ни е зле, винаги има нещо липсващо, за да бъдем щастливи. Самозабравили се в самосъжаление, отчаяно чакайки нещото.. липсващото нещо, забравихме истински стойностното.

А толкова хора се споминаха, толкова моменти отлетяха, Луи. Колко усмивки застинаха, колко красота остана незабелязана. Толкова мелодии останаха нечути, толкова гледки останаха невидяни. Толкова мили думи неизречени и нежни жестове ненаправени…

Честно ли е, Луи? Тъгувайки по липсващото да не оценим наличното.. и с времето и наличното изчезна. И пак има какво да ни липсва, за да бъдем щастливи. Като един безкраен кръговрат.

Дали знаят какво е щастието, скъпи ми Луи? Дали знаят какво реално искат?

…

И мина и този ден, онези мрачни лица се прибраха в кутийките си след поредния работен ден.

И си легнаха сами, неудовлетворени и нещастни…

Ала дали нещастника, приличайки нещастник превръща се в щастливец? Едва ли, Луи… Загубени са…

 

Можем ли да им помогнем, Луи? Дали ще ни допуснат? Останаха ли им сърца дълбоко под костенурените черупки?

Но как да ги променим, Луи.. на тях винаги им липсва нещо, а тази липсва не можем да запълним, тя съпътства друга липса.. на тях винаги не им достига нещо.

И така минава животът им.. в очакване нещо, някой да изживее вместо тях и да запълни липсите. И така в агония…

 

Оставяме ги, Луи… Ние поне има за какво да сме благодарни през изминалия ден и можем да заспим удовлетворени.

Обичам те, Луи. Знам, че и ти ме обичаш, сами по себе си сме си достатъчни.

Усмихни се. Прегръщам те.

 

 

Довиждане

Поглеждам те и очите ми се изпълват с тъга..

Не виждам нищо в теб.. Не усещам нищо в мен.

Празно дълго разстояние.

Момент на носталгия.. болезнен момент.

Спомени за по други времена.

Спомени за пламенни очи, туптящи сърца и много усмивки.

Спомени за една идея по-истински хора и по-искрени отношения..

Премигвам.. прах и пепел

Реалността, няколко години по-късно. Празни, агресивни личности.

Една идея по-успели, една идея по-зряли, една идея по-безчувствени.

Разминахме се.. няколко пъти.. дали аз не те настигнах, дали ти не ме дочака…

Само времето знае..

Ще те чакам в някой друг живот.

Ще се срещнем ли някъде, някога отново?

Откровено казано, не бих желала…

Падение

И като огледалата в стаята ми, животът започна да „пада“… Те бяха с надписи: „Live“, „Love“, „Laught“.

Първо беше „Laught“… падаше няколко пъти, залепях го, но в крайна сметка се строши на пода.

Сега същото се случва с „Love“. Пада… засега върху меката възглавница, но докога ще успея да го задържа на стената?!? И то ще се счупи, а залепяне няма. Ще дойде ред и на „Live“ някой ден.

И така се случва и с един човешки живот – първо спираме да се смеем/да се усмихваме/да се радваме на малките неща.

После забравяме какво е да обичаш или по-скоро се затваряме дълбоко в себе си. Дали от страх, дали от прекомерно разочарование – мотивите са без значение.

Накрая е ясно…Крайната точка е една и рано или късно всички стигаме до нея.

Животът е като затворен лабиринт – минаваме през различни коридори, които се затварят и няма връщане назад. И така от коридор в зала, в друг коридор, в друга зала, докато стигнем до единствения изход – смъртта. Важното е да не изгубим себе си.

И когато стигнем „изхода“ да си кажем „Аз живях“, въпреки че цял живот се лутах…

музикален съпровод: http://www.youtube.com/watch?v=Lv5uWbszvB8

Yasmin – ‘On My Own’

And I feel the fire burning deep within my soul,
Struggling for perfection,
When I reach it let me know
And I feel I need some guidance
But my pride won’t let it show
And although the road is frightening,
I’m gonna make it on my own

Онези моменти, в които откриваш песен, която още с първото прослушване те грабва. Влиза под кожата ти, разлива се във вените ти, запаметява се в съзнанието ти..

Споделям ви едно такова парче.. за мен..

Песен, която определено гали сетивата ми и ме кара да се чувствам по необикновен начин щастлива.

Текста е много силен и може би по някакъв начин описва как се чувствам точно в този момент. Мелодията е много приятна – едновременно отпускаща и едновременно тонизираща. Поне аз така я усещам. Вокалът е божествен.

Много рядко ми се случва да попадам на такива рядки диаманти.. От онези, които те карат да ги слушаш с часове, дни, седмици, месеци.. докато ти омръзне.

Затова споделям я и с вас =) Насладете й се! И ми кажете ако и вас е успяла да докосне както мен =)

Специални благодарности към моята най-добра приятелка Деси, която ми показа тази песен =) Поздрави!

п.п. за по-мързеливите ето и текста – http://www.lyricsreg.com/lyrics/yasmin/On+My+Own/

Онези лежерни нощи..

Онези лежерни нощи, в които просто искаш да избягаш от всичко и всички. Да затвориш очи и да си представиш един приказен свят, тотално различен от сивото ежедневие. Свят, където всички са добри и си помагат взаимно. Свят, в който мнението на другия е ценено и изслушвано. Свят, в който да обичаш не е слабост. Свят, където хората се обичат безрезервно и са романтични и единственото, което искат е щастието на любимото човече.. Свят, без бързо порастнали деца и възрастни в детска възраст.. Свят без завист, агресия и негативизъм..

Там всичко е красиво и всеки го вижда.. и всеки го чува.. и всеки го усеща.. И там е без значение колко пари имаш, каква кола караш, в какъв социален кръг се намираш.. Важното е просто да бъдеш себе си..

И там.. аз потъвам в зелените очи на моя принц..

И този свят.. не съществува. Но е хубаво да се мечтае, нали? Ей така наивно.. моментно..

Обичам музикален съпровод на тези меланхолични състояния. Споделям и с вас какво ме разтапя: 

Пожелавам ви и вие да мечтаете от време на време.. за нереални, измислени неща, без значение колко жалки мислите, че изглеждате в очите на околните..

Просто.. помечтайте.. за миг..

Няма да боли =)