И като огледалата в стаята ми, животът започна да „пада“… Те бяха с надписи: „Live“, „Love“, „Laught“.
Първо беше „Laught“… падаше няколко пъти, залепях го, но в крайна сметка се строши на пода.
Сега същото се случва с „Love“. Пада… засега върху меката възглавница, но докога ще успея да го задържа на стената?!? И то ще се счупи, а залепяне няма. Ще дойде ред и на „Live“ някой ден.
И така се случва и с един човешки живот – първо спираме да се смеем/да се усмихваме/да се радваме на малките неща.
После забравяме какво е да обичаш или по-скоро се затваряме дълбоко в себе си. Дали от страх, дали от прекомерно разочарование – мотивите са без значение.
Накрая е ясно…Крайната точка е една и рано или късно всички стигаме до нея.
Животът е като затворен лабиринт – минаваме през различни коридори, които се затварят и няма връщане назад. И така от коридор в зала, в друг коридор, в друга зала, докато стигнем до единствения изход – смъртта. Важното е да не изгубим себе си.
И когато стигнем „изхода“ да си кажем „Аз живях“, въпреки че цял живот се лутах…
музикален съпровод: http://www.youtube.com/watch?v=Lv5uWbszvB8
JNworld... 